Стоян Дринов е един от най-значителните писатели в детската ни литература. Той работи в нея едновременно с Цанко Церковски, Ран Босилек, Чичо Стоян и др. Между всички тях, Дринов е един от най-активните, с големи творчески възможности и с неизчерпаема и предана обич към децата.
Роден е на 3 февруари 1883 г. в Панагюрище. Израства и учи в родния си град, където завършва прогимназия. В София завършва Първа мъжка гимназия при крайно тежки материални условия, като се издържа сам. В началото на 1905 г. се записва да следва право в Софийския университет, но поради липса на средства е принуден да напусне и да стане учител в с. Баня /Панагюрско/. През 1906 г. отново е в София и се премества да учи история, но следването му отново е изпълнено с препятствия. Едно полугодие учи в университета в Белград, където се запознава със сръбската литература и научава сръбски език. В периода 1911 – 1919 г. учителствуа в трета прогимназия „Граф Игнатиев“ в София. След това ства библиотекар в Народната библиотека, в Народния театър и пак в Народната библиотека, дето го заварва смъртта на 7 август 1922 г.
Творчеството на Стоян Дринов за деца е свеж, неувяхващ букет от прекрасно написани и вдъхновени реалистични стихотворения, стихотворни поеми и приказки, малки разкази и приказки. Той пише в най-добрите тогавашни детски списания като: „Светулка“; „Звездица“; „Майска китка“ и др. Подписва се скромно с инициалите С., С.Д., с псевдонимите „Цоцо“ и „Син синчец“. Всички работи на Дринов са написани грижливо, с голяма любов към малките читатели и с художествено майсторство.
Едно от най-популярните му стихотворения е „Герчо с тамбурата.“
ГЕРЧО С ТАМБУРАТА
Пусти Герчо
с тамбурата
за смях стана
на децата.
Из гората
весден ходи
и на паша
овци води.
Сутрин иде -
триста кара,
вечер дойде -
три докара,
па се чуди,
па се мае,
коя няма
сам не знае.
Откара ги
доле-горе,
нашъшка ги
в пусто горе,
па приседне
край реката
и отметне
тамбурата.
Хапне хлебец
и солчица,
сръбне сладко
там водица,
метне поглед
към гората,
па удари
тамбурата!...
Удря Герчо
не престава,
удря, удря,
до забрава;
песен пеят й
струните
като моми
гласовити.
От три струни
на шест гласа
песен чудна
се разнася;
ту се вдигне
нависоко,
ту се впусне
нашироко.
Млъкват птички
в китни клони,
спре реката
да ромони,
завъздишат
цветенцата
и заклюмат
си челцата...
Де бре, Герчо,
удри, карай!
Свири, Герчо,
не преставай!...
Веч на заход
слънце пада
и вечерна
вей прохлада;
ей орачът
че изпряга
и за село
веч се стяга,
а жетварки
с смях и глуми
морно крачат
в прашни друми.
Дойде време
за почивка,
щурци пеят
на приспивка.
Секна Герчо
веч да свири
и овцете
си подири,
но те, вълци
ги изели,
из гората
се заврели.
Бре тук овци,
бре там - няма.
Ах, каква
беда голяма!
Тюфка Герчо
и се мае,
що да прави -
сам не знае.
Па се наду,
та повика,
та измами
и извика:
една сляпа,
друга крива,
трета куца
и дръглива.
Подкара ги
с гордо чело,
закара ги
право в село;
стигна вкъщи
и не стигна,
ощ през прага
крак не вдигна,
ей баща му
че насреща
със гълчава
го посреща:
- Чакай, чакай,
халоснико,
да те питам,
пакостнико!
Като зема
тамбурата,
ще ти счупя
аз главата!
Ти си годен,
лоши сине,
не за овци,
а за свине!
Човек с тебе
да се чуди!...
Па навънка
го изпъди.
Оста Герчо
пред вратата
сам-самичък
с тамбурата
и погледна
към звездите
с бистри сълзи
на очите.
И завря се
в шубърлака
и горчиво
си поплака -
поплака си
в тъмнината,
па докопа
тамбурата!
Свири Герчо
не престава,
свири, свири
песни луди,
та селото
се разбуди!
Вред гълчава,
вред тревога,
лаят псета
дор до бога.
Че излезе
махалата
хвана Герчо
в тъмнината;
тоз го блъсне
по главата,
друг го мушне
по ребрата!
Пусти Герчо
с тамбурата
що му дойде
до главата!